|
Конфликтите за неизбежни, противоречията са неизкореними, няма хармония без дисонанс. Проблемът тук не е, как да накараме "нормалния" човек да се стреми към хармония и разбирателство, към преодоляване на хаоса и към търсене на общи позиции на мир, а в това, че противоречието е вътрешно присъщо на самата "структура" на живота, а не е продукт на конспирация и невъзпитани претенции. Може и да се лъжа, но ми се струва, че сте някакъв пантеист, но въпреки това ми е чудно твърдението, че в природата царяла хармония; природата се намира в непрекъсната война на всички нива, може би думата "война" не е толкова подходяща за да се опишат всички ужасяващи стихии без които е невъзможно поддържането на баланс.
Човекът, който се възприема за "венец" на природата непрекъснато поетизира тези свои състояния, които му осигуряват максимум овладян живот, но на цената на един непрекъснат процес на денатурализация на природните дадености. Чрез символите на думите хората конструират "превъзхождаща" ги реалност, на която придават "непобедима" истинност и ненарушима хармония. Това състояние се обявява за последен критерий при оценяването на стойността на живота, т.е. някакво "чисто мислене" или "духовност“ при които се смятат за отсранени или най-малкото се омаловажават/поетизират всички природни сили. При това се забравя, че човек просто описва законите на пиродата според това, което намира като потенциал заложено в него, влагайки в "познавателен" процес някаква крайна необходимост – бог, вечна хармония, единно цяло и т.н. Но това, че той влага в нещата свой смисъл не означава, че съществува такъв сам по себе си, а оттам и необходимост да се действа и мисли по строго "правилен", хармоничен начин. С думата "бог" човек търси и намира предел на собствената си сила, но това не му е достатъчно и на тази концентрираност, еднаквост и повтаряемост приписва превъзхождащ самия него статут, иска да се разтовари от пълната зависимост и природна детерминираност. Тези полу-романтични представи трябва да минават за смисъл, съвършенство и хармония зададени от един неописуем вечен план. Това за мен е до някаква степен свят на фантазми, не че не трябва да съществува, не че го отричам, все едно никой не се нуждае от него, но при всички положения в него може да се намери само повърхностно, доста ограничено възприемане на живота.
Това е някакъв еманципиран свят на думи и пасивни настроения и като такъв той не може да овладее живота в пълнота, т.е. с всичките противоречия в него, и тяхното приемане като неотстранима съставна част. По такъв начин и съмнението иска да избяга от всеки реален природен конфликт чрез света на абстаркциите и когато това не става се обвинява не самото мислене, породило тази възможност, а човека, който не мисли и чувства "хармонично", мирно, правилно.
За мен въпросите са други: По какъв начин човек може да влияе върху процеса на природна определеност, т.е да променя стандарта на човешко съществуване, като преразпределя и използва природната си сила в определени йерархични модели на съществуване?
Дали изобщо трябва да има ясно формулирана цел пред живота?
Може ли (ако допуснем, че е възможно) каквото и да е определение за живота да вложи единен критерий за истинност в него?
|