svobodni.org Форуми

Има, но за съжаление на такива хора не им се обръща много много внимание - точно заради това.
Масата хора търси зрелища, търси закостенели хора, търси такива, които да им внушават само една гледна точна. Хората не искат да се съмняват, не искат да се чувстват несигурни. Хората обичат да им се говори убедително, дори да не е вярно това, което им се говори. Поради тази причина религиие имат голям успех. Но...заради това и еволюционната теория има успех.
Разбираш ли ме? Това е много важен момент - хората обичат „нещата да са така“, а не „нещата може би да са така“. Не обичат думи като „може би“, „съмнявам се“ и др. (говоря за масата хора).
Но така истина не се търси, защото ако се родя в мюсюлманско семейство или в християнско, или в семейството на Дарвин, ще има разлика, нали?
Усещаш ли какво имам предвид?

Не е възможно човек да не афирмира (идеализира) някаква реалност, дали ще е религиозна или "чисто" научна е без значение; сигурен съм, че и науката може да се превърне в религия, т.е. хората да действат като заслепени пред "твърд" научен факт. Същевременно съмнението е ползотворно само когато се повдигат абсолютистки претенции, т.е. когато се игнорира значението на субекта, началната точка на оценяване на нещата и се предпоставя реалност "сама по себе си"; струва ми се, че това в повечето случаи е валидно за религиозните хора, отколкото за хората на науката.
Съмнението освен това може да се използва като деструкция на всеки опит за съобщаване на някаква истина и по този начин да се подкопае всяко научно достижение и дори самия метод на науката и тогава то е някакъв вид болестно състояние, да не искаш да заемеш никаква твърда позиция, без значение дали е "вярна" или "погрешна".

Проблематизирането на религиозната вяра е доста опасно и трудно за всеки вярващ, понеже няма религия без догма, именно която слага предел пред "съмнението" или разрешава едно съмнение (най-често в силите и способностите на вярващия) и забранява друго (съществуването/всемогъществото на бога); при науката не мисля, че има нещо, което да е табу.

Дали е болестно състояние да не се заема твърда позиция по даден проблем? Защо е необходимо човек да заема твърда позиция по всички проблеми?
То човек със сигурност ще има някаква позиция, дори позицията му да е такава, която не приема нито една от дадените позиции, но някаква друга (синтез от двете или съвсем друга).

„Твърдо изразяване на позиция“ и „имане на мнение“ са две съвсем различни неща. Всеки има мнение, но не всеки твърдо си изразява позицията. И това не означава, че е болен.
Не че няма такива психични болести, но ....

Да, съгласен съм, че човек не може да заема твърда позиция по всички проблеми, човек решава, според това как преценява силите си и към какво ги насочва, какво може да отстоява като твърдо свое убеждение и в кое свое знание не е сигурен, винаги съществува йерархичност в изразяването. Не е нормално обаче, човек да няма "ядро" от което да изхожда и подрежда своите ценности, това би било болестно в съмнението, ако то разруши всеки опит за фундамент или скрито избирателно да преценява кое заслужава да се разруши и кое да се запази. Важна е ясната позиция, дори и когато човек си дава сметка за ограничеността на своите знания, дори и за погрешността им.

Казано шеговито, мнението е страх от заемането на позиция, казано сериозно няма "неутрално" мнение, т.е. няма такава точка в човека от която той изцяло да се абстархира, да "излезе" от себе си с всички физиологични дадености, и да опише нещо някак си неангажиращо. Неангажиращото в мнението е безуспешен опит за излизане от реалното оценяване на изразената позиция; в този смисъл мнението може да прикрива (от страх) невербализирана такава за да не носи отговорност за последствията.

Тези позиции не са „паднали от небето“. Хората са ги създали.
Защо тогава човек да не може да има своя собствена позиция без да се ангажира със дадените?
Защо трябва да съм например или вярващ в библията, или отричащ я? Не мога ли да живея в мир и с вяраващи и с отричащи?
Ние сме хора.
Защо да се делим на „такива“ и „такива“? За да воюваме и да се избиваме ли?
За съжаление това самоунищожение като че ли е „нормално“. Като че ли това е естественият ход на човечеството - от време на време да има масова смърт. Но това е друга тема...
Ти казваш, че няма неутрално мнение. Да, така е - няма.
Но има скрито и неизявено мнение - мнение, на което не му се придава такава важност, че да бъде постоянно изявявано (но за това не съм сигурен - може би греша)
Но като се замислиш - за човек е много по-лесно да каже „това е черно“ или „това е бяло“, отколкото да каже „то не е нито черно, нито бяло“, защото в този случай масата нород, които мислят, че нещата или са черни, или бели, биха ни игнорирали от обществото си.
Но има и нещо друго - това, че сме се приспособили към дадено общество, то не значи, че ние сме „нормални“ и психично здрави. Незнам... малко е сложно тук...
Но мисля, че докато сме на земята и сме живи, то ние ще живеем по-добре, ако живеем в разбирателство и зачитане на чуждото мнение...

Конфликтите за неизбежни, противоречията са неизкореними, няма хармония без дисонанс. Проблемът тук не е, как да накараме "нормалния" човек да се стреми към хармония и разбирателство, към преодоляване на хаоса и към търсене на общи позиции на мир, а в това, че противоречието е вътрешно присъщо на самата "структура" на живота, а не е продукт на конспирация и невъзпитани претенции. Може и да се лъжа, но ми се струва, че сте някакъв пантеист, но въпреки това ми е чудно твърдението, че в природата царяла хармония; природата се намира в непрекъсната война на всички нива, може би думата "война" не е толкова подходяща за да се опишат всички ужасяващи стихии без които е невъзможно поддържането на баланс.

Човекът, който се възприема за "венец" на природата непрекъснато поетизира тези свои състояния, които му осигуряват максимум овладян живот, но на цената на един непрекъснат процес на денатурализация на природните дадености. Чрез символите на думите хората конструират "превъзхождаща" ги реалност, на която придават "непобедима" истинност и ненарушима хармония. Това състояние се обявява за последен критерий при оценяването на стойността на живота, т.е. някакво "чисто мислене" или "духовност“ при които се смятат за отсранени или най-малкото се омаловажават/поетизират всички природни сили. При това се забравя, че човек просто описва законите на пиродата според това, което намира като потенциал заложено в него, влагайки в "познавателен" процес някаква крайна необходимост – бог, вечна хармония, единно цяло и т.н. Но това, че той влага в нещата свой смисъл не означава, че съществува такъв сам по себе си, а оттам и необходимост да се действа и мисли по строго "правилен", хармоничен начин. С думата "бог" човек търси и намира предел на собствената си сила, но това не му е достатъчно и на тази концентрираност, еднаквост и повтаряемост приписва превъзхождащ самия него статут, иска да се разтовари от пълната зависимост и природна детерминираност. Тези полу-романтични представи трябва да минават за смисъл, съвършенство и хармония зададени от един неописуем вечен план. Това за мен е до някаква степен свят на фантазми, не че не трябва да съществува, не че го отричам, все едно никой не се нуждае от него, но при всички положения в него може да се намери само повърхностно, доста ограничено възприемане на живота.

Това е някакъв еманципиран свят на думи и пасивни настроения и като такъв той не може да овладее живота в пълнота, т.е. с всичките противоречия в него, и тяхното приемане като неотстранима съставна част. По такъв начин и съмнението иска да избяга от всеки реален природен конфликт чрез света на абстаркциите и когато това не става се обвинява не самото мислене, породило тази възможност, а човека, който не мисли и чувства "хармонично", мирно, правилно.

За мен въпросите са други:
По какъв начин човек може да влияе върху процеса на природна определеност, т.е да променя стандарта на човешко съществуване, като преразпределя и използва природната си сила в определени йерархични модели на съществуване?

Дали изобщо трябва да има ясно формулирана цел пред живота?

Може ли (ако допуснем, че е възможно) каквото и да е определение за живота да вложи единен критерий за истинност в него?